Те бяха там.  Винаги са били там. Това, че човешките очи не ги виждат, не значеше, че не съществуват. Никой не знаеше как изглеждат. Никой нямаше и да узнае. Единственото нещо в нас, хората, което можеше да ги долови е - интуицията. Единствено тя ни напомняше, че все пак ги има, че все пак съществуват.
Дори собствената им обвивка, няма способност да скрие светлината им. И пропуска отразилият се в нашите сетива - блясък. Само в онези сетива, които са пригодени да го улавят. И които усещат присъствието на второто Слънце. Какво би било тялото без душата? Където и да отиваха - в този или в другия си свят, те щяха да са постоянно в обвивка. Колкото и да не искаха душите това, те бяха зависими и се опаковаха. Подложени на въздействията, протичащи във всяка следваща нова среда, те живееха едновременно в седемте свята, които съществуваха във Вселените. Във всеки един от световете, присъстваха с различна форма на интелектуални нива. Ако любовта в материалният свят беше чувство, като удоволствие от размяна на ласки, то в астралния е върховно чувство и безцеремонно страстно изживяване.